А може би трябва

tryabvaИнформационното изобилие за хора, които по някакъв начин са посегнали на себе си като че ли вече не тревожи никого – стана ежедневие, приемаме го май за част от живота. Нашият. Само преди няколко дни излезе трагична новина за тридесет и деветгодишна жена, която се е хвърлила в каменисто дере от четиридесетметров мост – фатално, разбира се, кой оцелява от такава височина и на такъв терен.

След случката последният човек, който я е видял и който е разговарял с нея – местен кантонер – щедро даде описание на психологическото състояние, в което се е намирала младата жена. Притеснена, неадекватна, объркана и тревожна. Предупредил я за опасностите – но толкова. Жената му отговорила: Не се страхувам от нищо.

Сетих се покрай това и за един друг случай отпреди две-три лета, когато млада жена, която гостувала на роднини в съседното село, беше тръгнала да се прибира към дома си с детето си – почти бебе – по магистралата. И преди да ги отнесе един тир при опит да пресече, почти час е бутала количката и никой не се е спрял да я попита защо в сумрака се придвижва сама по опасния участък, може ли да помогне с нещо, да я закара донякъде.

Сигурно вече се питате: каква е връзката между двете случки с трагичен завършек. Ами в хората, които са подминавали почти безучастно, които са могли да сигнализират, където трябва, или да помогнат, но не са го направили.

И си мисля: младата жена е казала на кантонера, че не се страхува, може би имайки предвид тъмнината, релсите, влаковете, бездомните кучета, които обикаляли наоколо, високите мостове, пропастите. И сигурно е била права. Има нещо, от което обаче трябва да се страхуваме – и това е човешката неангажираност. Тя убива – и това е общото между двете истории, не фаталният край.

 

Google+ Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *