Представяте ли си на някой от по-новите египетски владетели да му беше хрумнала безумната идея да разруши пирамидите, защото примерно времето, по което са строени, или пък владетелят, който ги е построил, нещо не му импонират. Или, да речем, Саркози по времето на президентския си мандат си да беше инициирал референдум за това не е ли редно да бъде бутнат Триумфалната арка, защото изначално тя е създадена, за да отразява патриотични и антинемски настроения, пък те, знаете, с Ангела Меркел си бяха големи приятели. Мога да дам още хиляди примери за това, как политици биха могли да се освободят от “ненужното” историческо наследство само защото идеологически не ги устройва. Ако… Ако разсъждаваха като нашите тясно скроени политици. Които съвсем очевидно не могат да направят разлика между история, историческо наследство и идеология. На тия размисли бях наведен от поредните дебати за съдбата на поредния паметник, наследство от социализма, който се намира в района на Националния дворец на културата. Сигурно си спомняте взривения мавзолей. Вероятно помните и дългогодишните опити да бъде унищожен знаковия за Пловдив паметик Альоша. И още редица бастисани „демократично” паметници. И питам: на кого беше нужно, на кого е нужно. Хубава или лоша, това е нашата история и ако не ниe, нашите майки, бащи или пък деди са я творили. И тези, понякога наистина не толкова красиви паметници, са свидетелствата за епохата. Вероятно груби и грандомански като живота тогава, но наши. Така че е редно да си ги пазим, защото те са просто история – нито повече, нито по-малко. Останалото е идеология.