Днешният ми материал е лека закачка с един, който писах неотдавна, когато левите дойдоха на власт във Франция. Ако си спомняте, заглавието му беше “Момчето си отива”, пряко визирайки тъжната походка на изгубилия изборите Саркози. Сетих се за тия писания в неделя, когато гледах „Всяка неделя” и рубриката “Събеседник по желание”, където гост беше злополучният български премиер от годините на прехода Жан Виденов. Които не са я преживели, сигурно са чували от родителите си за гладната Виденова зима, когато народът излезе на площада и свали правителството му. Тук, в заглавието, глаголното време не е случайно – то предполага скоротечност, какъвто беше и мандатът на Виденов. Години след тези събития обаче трябва в интерес на историческата истина да признаем едно – Виденов може би е бил един от най-неподготвените, най-неуспешните и най-слабите ни премиери-министри, но също така той е и нещо друго най. Ще се окаже най-големият идеалист и най-малко корумпираният политик. Факт. Сещате ли се за някой друг министър-председател или пък най-обикновен политик, който запази жизнения си стандарт от началото на политическата си кариера непроменен или поне не много променен. Ами няма, няма такива примери или почти няма. Построиха хотели, приватизираха гаражи, уредиха с апетитни имоти роднини, купиха си лични самолети и какво ли още не – и всичко това под знамето на демократичните промени и уж за благото на народа. Ще кажете какво от това, че е честен, като е некадърен. Ами ще ви кажа – поне е честен. Като гледаме днешния хал на държавата и жизнения стандарт на населението, ще се окаже, че комай и другите не са били толкова кадърни.

Google+ Comments