Чета оня ден коментар под един материал, публикуван в информационен сайт, за влизането на Памела Андерсън във Вип Брадър, който започваше с думите: Уважаеми поете, за какво ви е тая простотия? Обяснявам за хората, които съвсем логично нямат представа за какво иде реч. Собственикът на сайта е поет, при това добър, и вероятно читателката, почитателка на неговата поезия, се възмущаваше от посредствеността и жълтината, която лъхаше от въпросното четиво и съвсем основателно го питаше за какво му е това пожълтяване при наличието на поетичната му дарба. Не допускам, че тя не знае отговора, но все пак ще й кажа – за пари, уважаема госпожо. Както всичко в България, и това за пари. Не е тайна, че собственик на едни от най-жълтите български вестници е синът на големия наш поет Недялко Йорданов. Факт. Лесно е да съдим хората, но истината е, че в България от изкуство, ако не е много комерсиално, а поезията не е от комерсиалните, не се живее. Не просто не се живее, а се умира от глад. Не един и два са примерите на емблематични български поети, умрели в пълна социална изолация и мизерия – и старата ни литературна история помни такива случаи, но нека да припомним случая с Христо Фотев и наистина мизерния му край от по-новите, демократични години. Всеки обаче сам си избира начинът, по който да се прехранва или да не се прехранва. И в тая връзка се сетих за думите на голямата Райна Кабаиванска оня ден в студиото на Кеворк Кеворкян по повод на това, че голямата българска поетеса Блага Димитрова навремето се е хвърлила в политиката. Та Кабаиванска каза: Поетите трябва да подготвят революциите, а не да правят политика. Така е, така е. Само че у нас поетите не само правят политика, а вече даже – и чалга, разбирано в най-широк смисъл.