За Хипократовата клетва

Случи се преди години, че на баща ми му се наложи животоспасяваща операция и за това беше необходимо близки и познати да дадем определено количество кръв. Бях организирал точно нещата, но в последния момент на един от приятелите, който трябваше да даде кръв, от кръвния център отказаха да му вземат, казаха, че е рисковано понеже бил с ниско кръвно. Трябваше да реагирам бързо – да търся нови хора, нямаше време, затова реших да процедирам по начина, по който най-бързо щях да взема заветната бележка за дарена кръв, с която ставаше възможно да назначат операцията на баща ми. Реших да платя на един от ромите, които чакаха пред центъра с тази цел, и споделих това с лекарите в центъра. Те започнаха да ме убеждават, че най-вероятно кръвта на въпросния кръводарител ще е заразена с хепатит и ще си дам парите напразно. Предложиха ми да дам сумата, ставаше въпрос за шейсет лева, на тях, пък те щели да уредят въпроса. Уреждането на въпроса се състоеше в това, че в бележката, която ми дадоха, записаха като дарител за баща ми името на човек, който просто беше дарил кръв безвъзмездно. Стана ми криво не заради шейсетте лева, които повярвайте ми тогава не биха ми били излишни, а за обезсмислянето и опошляването на един наистина впечатляващ човешки акт – да дариш кръв безвъзмездно. Сетих се за тая случка тия дни, когато по улиците срещнах хирурга, който направи операцията на баща ми и му спаси живота. И си помислих, че понякога калта от тия първите незаслужено попада по белите престилки на тези, които не са забравили Хипократовата клетва и ежедневно спасяват човешки живот.

Google+ Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *