Днес ще изложа мисли за затворените комплекси и за свободата – връзка, която може да ви се стори странна, но бъдете сигурни – има я. Преди една седмица ми се наложи да отида по работа до офис на мои познати, който офис си е в жилищна сграда, където повечето са апартаменти за живеене, офисът се намира в един от така наречените комплекси от затворен тип. Още като се уговаряхме, че ще отида, той ми обясни, че комплексът е от затворен тип и не може да се влиза свободно. И наистина, пристигнах пред едни врати от ковано желязо, които ограждаха доста голям двор и многоетажни сгради, и оттам нататък няма мърдане. Пропуск с кабинка и двама охранители и влизане само с карта или с придружител с карта. Излезе той да ме посрещне, за да мога да вляза. В двора – подредено, поддържано, хубаво, градинки с цветя, майки с деца. Да ви кажа честно, не бях влизал до тоя момент в такъв комплекс. Силно впечатление ми направи и няколко дни мислих.
Дали аз бих живял на такова място. Ами не бих. Не си заменям свободата на движение – и моята, и на близките, и на приятелите ми – с нищо. Вярно, може би тези комплекси създават сигурност у обитателите си, но в днешните времена всяка сигурност е относителна. И мисля, не си струва заради нея да жертваш свободата си. Да влизам с карта, да тичам да посрещам приятели, щото иначе няма как да стигнат до мене, вместо да им хвърля ключа за входната врата през балкона. Абе не е за мен тая работа. Не им ща сигурността на затворените комплекси – искам си живота!