Вчера токът спря в целия квартал. Не, не беше планирано изключване. Просто така. И какво стана? Хората полудяха. Не защото останахме на тъмно, а защото интернета го нямаше. Сякаш светлината е някакъв бонус, важното е да сме вързани към някакво „там“, към някой, нещо. Абсурдно.
Всичките приказки за „дигитален детокс“, „връзка с природата“, „реалния живот“ са просто празни фрази. Хора ги измислят, за да се чувстват по-добре, докато си скролват безцелно в телефона. Защото истината е, че никой не иска да се откъсне. Не е заради някаква зависимост, а заради удобството. Всичко е там. Плащаш сметките там, поръчваш храна там, говориш с приятели там. И ако това „там“ изчезне, изведнъж се оказва, че не знаеш как да функционираш.
Спомням си, преди години, когато интернетът беше бавен и скъп. Тогава хората наистина общуваха. Сега? Седят един до друг и си пишат съобщения. Видях го наскоро в едно кафене. Двойка на съседна маса – мълчаливи, вторачени в екраните си. И какво общо имат с „романтиката“? Може да си пишат мили неща, но това не е същото като да се погледнеш в очите, да усетиш присъствието на другия. Това е някаква виртуална имитация на близост.
И не ме разбирайте погрешно. Не съм против технологиите. Аз самият ги ползвам всеки ден. Но ми е смешно, когато някой започне да говори за „опасностите“ им, сякаш това е някакъв външен враг. Опасностите не са в технологията, а в нас самите. В нашата неспособност да контролираме собственото си поведение. Да си зададем въпроса: наистина ли имам нужда от това? Наистина ли това ме прави щастлив?
Вчера, докато чаках тока да се включи, се сетих за един колега. Беше гений, но и страстен фен на социалните мрежи. Постоянно проверяваше какво става, отговаряше на коментари, качваше снимки. В резултат – работата му страдаше. Сроковете се нарушаваха, качеството падаше. И какво стана? Шефът му го уволни. Не заради липса на талант, а заради липса на дисциплина.
И още един пример. Моя съседка, възрастна жена, която живее сама. Тя е много активна онлайн – общува с приятели и роднини, чете новини, гледа филми. Но в същото време е много самотна. И понякога ми се струва, че тя предпочита виртуалната компания на хората, които познава онлайн, пред реалното общуване с хората, които живеят наблизо.
Така че, да, един ден без интернет може да е неприятен. Но не е апокалипсис. Просто е възможност да се върнем към себе си. Да се замислим за това, което наистина е важно. Да общуваме с хората около нас. Да се наслаждаваме на живота. Без филтри, без хаштагове, без лайкове. Просто да живеем.
И ако трябва да съм честен, не съм сигурен, че повечето хора биха се справили с това. Защото сме се превърнали в зависими от този виртуален свят. И това е проблем. Не проблемът на технологиите, а проблемът на нас самите.
