Поръчах си ризото. Нарекоха го „деконструирано“, но ми приличаше на храна, изхвърлена върху бяла чиния. Няколко парченца ориз, размазано оранжево петно и трохи сирене. Естетиката струва скъпо – около 1.50 лв. на минута, прекарани в опити да уловя правилното осветление за снимка. Време, в което можех да си поръчам нормална порция.
Разликата между стойността на храната и стойността на нейната снимка е бездънна. Ризотото е плътност, кремообразност, калории. „Деконструираното“ е пиксели. Продава се концепция, дизайн, а не калории. Ако успееш да убедиш клиента, че това е „арт“, той няма да забележи, че порцията е с 70% по-малка.
За ресторанта е по-евтино да сервира три грама ориз и няколко капки сос. Разходът пада, а цената на „преживяването“ скача. Това е инфлация при свиване на съдържанието. Проблемът е в зависимостта от визуалното потвърждение. Чинията се превръща в социална валута – плащаш, за да кажеш „Аз съм на модерно място“. Но когато прибереш телефона, вкусът те връща в реалността. Липсата на структура във вкуса съответства на липсата на структура в чинията.
Съседната маса показваше същия ритуал. Девет минути пренареждане на микрозеленчуци. Загубени около 13 лв. от покупателната способност, ако приемем високите цени на такива заведения. Междувременно храната изстива. Колкото повече се грижим за визията, толкова по-малко ядем.
Кулинарията винаги е била свързана с изобилие и засищане. Дори дворцовите трапези са били мащабни. Днес сме се върнали към минимализма, но не по смислен начин, а по начин, който носи печалба. Превърнахме храната в декорация.
Сметката дойде и остана само едно усещане – плащаш за празнотата, стига тя да е добре осветена.
