Дигитална гнилост

Няма как да не съм забелязал наплива от „инфлуенсъри“. Всеки с камера и недомлъвки се е обявил за мнение, за авторитет. Продават ти мечти, които дори самите те не са си купили. Последната вълна е особено натрапчива – „животът ми е перфектен, купи и ти моя курс/продукт/обучение“. Сякаш перфектният живот се продава на промоция.

В София, по „Витошка“, например, човек може да се натъкне на цяла армия от млади лица, застинали пред обективите, уж „живеещи в момента“, но всъщност позиращи за бъдещия си спонсор. И докато аз обикалям „Капана“ в Пловдив и се чудя на старите дюкяни и каменните улици, някой друг отбелязва присъствието си с перфектно кадриран кадър и хаштаг. Уж пътуване, уж култура, а всъщност – реклама.

Не ги обвинявам. Това е пазарът. Но ме дразни, че се продава илюзия. Илюзия за успех, за щастие, за „правилен“ живот. Илюзия, която се разпространява със скоростта на интернет. Ако се замислиш, това е новото „опиатно за народа“. Не е забранено, но те държи приспан и мечтаещ за нещо, което няма реална стойност.

Истината е, че „перфектният живот“ е просто добре подбрани снимки. Зад тях стоят същото ежедневие, същото чакане на опашка, същото чистене на къщата, същото безсъние. Само че това рядко влиза в кадър. И точно затова е толкова лесно да се поддадеш на измамата. Да повярваш, че другите живеят по-добре, че ти изоставаш, че трябва да купуваш, за да наваксаш.

Затова гледам на тези „инфлуенсъри“ като на дигитални просяци. Молят за внимание, молят за лайкове, молят за купуване. И хората им дават – не пари, а най-ценното си: времето и фокуса. А то, за разлика от снимките, не може да се купи обратно.