В последните дни попаднах на две информации – все за незаконно построени жилища. В единия случай обаче ставаше въпрос за принудителното събаряне на цяло ромско гето, а в другия за това, че парламентът ще гласува отлагане на разрушаването на незаконно построени къщи в рибарско селище някъде на брега на морето. И чувството ми за справедливост и правилност възропта. Защо за едни така, а за други – иначе? Като се абстрахираме от факта, че в единия случай става въпрос за малцинствена група, към която имаме някакви, донякъде основателни, предубеждения, наистина не намирам разлика между двете ситуации. Незаконно построената къща си е такава – без значение дали е временна барака в ромска махала, или масивна къща на брега на язовир, море, река и т. н. Като казах язовир, се сетих за оная шумна хеликоптерна акция преди години, която откри незаконно построени палати в чашката на един язовир, вдигна се голям медиен шум, притичваха репортери с микрофони и камери, държавните органи се заканиха, че ще ги бутнат. Да сте чули да са го направили? Защото аз не съм. Въпросът не е за противопоставяне на една или друга етническа или религиозна група, става дума за правила, които трябва да важат за всички, и най-вече – за спазването им. Изключения и компромиси не бива да се правят – защото не е възпитателно. Излизането от установената правна норма, без значение каква е давността, какъв е контекстът в който е направено, си е нарушение и то трябва да бъде санкционирано, иначе се оказва стимулирано. Веднъж бъде ли направена отстъпка – нещата влизат в графата: щом нещо се е случило един път, вероятността да се повтори е много голяма.