Да се чудиш да плачеш ли, да се смееш ли. Чета преди дни в един сайт за това, как известен врачански хирург запретнал ръкави, пък се заел да запълни един зейнал в асфалта кратер на улицата пред дома му. С всеки изминат ден размерът на уличната дупка добивал все по-застрашаващи живота и здравето на съкварталците му размери, общината не давала никаква индикация, че е наясно с проблема и че има намерение да го реши, па лекарят вместо хирургичния скалпел се видял принуден да грабне кофа и инструменти, извикал на помощ неволята и криво-ляво закърпил дупката. Сигурно ще се намерят широко скроени хора, които ще кажат: какво толкова, че хирург е хванал мистрията – важното е, че работата е свършена. Сигурно и в това има логика, ама аз лично имам две основни съображения против. Първото: трябва ли човек, който си вади хляба, а и спасява живота на хора с ръцете си, да ги рискува, така да се каже, в нехарактерен и носещ опасности от нараняване труд. А второто ми съображение се крие в израза криво-ляво. Да, така се случва – колкото и да си кадърен в една област, когато се занимаваш с неща, от които не разбираш, ги правиш криво-ляво. А то май в България всички се занимаваме с нещо, от което разбираме горе-долу. Е, тогава какво чудно има в това, че нещата никога не ни се получават като хората. Сега, като се замисля, май това е една от причините вече двайсет и няколко години да сме на този хал. Защото в буквалния и в преносния смисъл на думата постоянно кърпим дупки и спасяваме положението в последната минута и с подръчни средства.