Миналата седмица покрай многото други обществени скандали гръмна и новината за отпадането от учебната програма на някои от знаковите стихотворения на Ботев – безумно решение, като се има предвид, че всичките му са общо 20. Както и замяната на романа “Тютюн” на Димитър Димов с романа му “Осъдени души”. Разгоряха се бурни литературни и не толкова литературни спорове. За Ботев няма ма коментирам, защото там спор няма – всичко, което досега се е изучавало, трябва да си остане, без право някой да го коментира. За Димов обаче ми се иска да заявя позиция. Казват поддръжниците на тезата за отпадането на “Тютюн” от програмата, че “Осъдени души” бил по-добрият роман. Въпрос на гледна точка. Да, брилянтно написана книга. Европейски не само заради този факт, а и защото сюжетът му е основан на една небългарска тематика – разбираема и за чужденци. Регионалните сюжети винаги ограничават рецепцията на което и да е литературно произведение по света. Но точно в тематиката се крият и най-сериозните ми основания за това книгата за “Никотиана” да остане в програмите. Не защото е по-талантливо написаната от двете – това винаги е спорно в литературата, – а защото е по-българската. А програмата все пак е по българска литература, нали? Иначе аз съм наясно с мотивите покрай отпадането й от учебниците – продължаващото идеологизиране на литературната ни класика, което в известен смисъл прави за някои тази книга неприлична. Предполагам, повечето от вас знаят за срамните сцени, които са се разиграли в Съюза на българските писатели след излизането на първото издание на романа, омаскаряването на Димов от много известни негови колеги и принудата той да пооправи малко идеологически произведението си. Безспорни факти – само че те правят срамни инициаторите им, а не книгата и писателя, станали техни жертви. Затова и тук спор може да има само в една посока – дали само “Тютюн”, или и “Осъдени души”!