Като се каже Варна в последните месеци, всички се сещат за мощните протести там, за трагично загиналия в знак на протест Пламен, за сваления под напора на обществения гняв Кирил Йорданов. И по-малко за нещо, което всъщност е истинският смисъл, истинският символ и големият урок за всички управляващи днес и за всички, които ще дойдат утре. Става въпрос за грамадата от камъни, която варненци направиха пред сградата на общината. Един много силен символ за тези, които могат да го разчетат. Сигурен съм обаче, че малцина разбират истинското значение на акта грамада и знаят неговите корени. Символът на грамадата води началото си от действителен случай от практиката на Иван Вазов като съдия в Берковица, случай в последствие описан в не особено популярната поема “Грамада”. В поемата Вазов разказва за самозабравилия се чорбаджия Цеко, когото попът на селото проклина, като забива кол в земята, до който всеки от селото да постави камък и също да го прокълне. Това е символът на купчината камъни пред общината във Варна – проклятието на народа срещу самозабаравилите се управници. Самозабравили се, защото няма кой и какво да им напомня, че те са преди всичко служители на народа и ако тръгнат срещу хората, народният гняв може да ги измете за един ден. Със сигурност и тези протести ще утихнат като много други в демократичната ни история. Ще забравим и героите, и антигероите. Мисля си обаче, че грамадата във Варна трябва да остане там, където е. Мисля си, че точно сега е времето във всеки български град, във всяко българско село, пред сградата на общината хората да направят една малка грамада – покрай която управниците да минават всеки ден и да си спомнят и Вазовата грамада, и варненската.