Разгоряха се в последно време дебати във връзка с предложението на някои историци в новите учебниците по история да бъдат записани и правителството на настоящето управляващо мнозинство, и светлата фигура на премиер-министъра Бойко Борисов. Започнаха мастити историци да спорят редно ли е, докато си още във властта, да бъдеш записван и оценяван в учебниците по история, не е ли по-добре да мине известно време, тъй като от дистанцията на годините оценката на сътвореното от историческите личности винаги е по-обективна. Божидар Димитров даже даде пример с Ватикана, чиито исторически архиви той е проучвал и по тази причина познава добре нравите им – там основен принцип при отразяването и оценката на исторически събития е това да се случи най-малко след като от белия свят са си отишли три поколения, за да няма заинтересовани от преиначаването на събитията роднини. Да ви кажа, не съм професионален историк, но имам определени интереси в тая област, което някак ми дава самочувствието, че мога да изкажа и аз компетентно мнение по темата. Смятам, че и у нас е редно, даже задължително, да спазваме, поне отчасти, принципа на Ватикана. Хайде да не сме чак толкова крайни, няма смисъл да чакаме цели три поколения да измрат, за да разчитаме на обективна оценка. Ама в корумпирана страна като нашата е редно да изчакаме да мине поне едно поколение, преди да обявим някого примерно като непримирим борец срещу корупцията и незаконното облагодетелстване във властта. Така де – да видим дали няма да изскочи отнякъде скрито гърне с жълтици или частен самолет. Пък тогава да дадем думата на историците.