Сигурно от стари хора сте чували, че да дадеш една чаша вода на жаден е много по-голям жест даже от това да дадеш комат хляб на гладен. Този, който никога не е бил истински жаден, сигурно няма да разбере какво са искали да кажат старите хора. Знаете обаче, че отвлечените философски теми не са ми амплоа, така че не очаквайте да говоря за някаква духовна жажда примерно. Обикновено ме дърпат проблемните и злободневни такива, затова ще “изплюя камъчето”. Бях уикенда на гости на приятел в Пловдив и реши той да ме заведе в Родопите, на Белинташ, да направим нещо като поход – голяма група. Качихме се на колите и отидохме до Тополово, оттам трябваше да тръгнем и после пак там да се върнем, по колите – и вкъщи. От селския магазин си купихме по едно шише минерална вода, литър и половина, от повече преценихме, че няма нужда, защото все пак горе не може да няма никаква чешма. То пък се случи един горещ ден, изкачване на открито, припотихме се по няколко пъти и водата отиде още по средата на пътя към Белинташ. Викаме си, ще устискаме до там, няма начин горе да няма някаква чешма. Е, няма. Има новопостроен хотел или нещо подобно в самото подножие на скалата, но чешма няма. Питам ви, така ли се прави туризъм. Скалата е красива, старо тракийско светилище, казват носела силен енергиен заряд, орди от туристи могат да пъплят нагоре при добра реклама. Ама какво правим, като няма една чешма. Има една приказка – хубава работа, ама ромска (да я кажем поговорката с уважение към етноса). Е, такъв е случаят.