Аз на караоке бар не съм ходил. И затова може би няма да се изкажа много подготвено по темата – поне в българската й битност. За сметка на това пък съм гледал много американски фирми – а в тях сцени от подобни места изобилстват. Та от филмите ми е направило впечатление, че в подобен тип заведения, когато някой пее много фалшиво и не е особено симпатичен, публиката с бурни дюдюкания почва настойчиво да го подканва да слезе от сцената.
Сигурно вече се питате: Нерде Ямбол, нерде Стамбул. Или как от бившата председателка на Народното събрание стигнах до американските ленти и барове. Ами минах през Русия. 🙂
Няма да ви мъча повече и отговарям. Преди дни във фейсбук попаднах на едно клипче – Цецка Цачева на някакъв банкет на партийния елит, вероятно вече подпийнала, изпълнява една от най-известните и най-хубави песни на Булат Окуджава. Не, изпълнява не е съвсем точно – стърже. Фалшиво, монотонно, бездарно и изключително скучно. Така, както ръководеше и Парламента.
На партийните банкети обаче не е като в американските музикални барове. Гледаха я с възхищение хората, накрая даже й ръкопляскаха. С две думи – накараха я да се почувства като Сара Брайтмън. Макар че тя може би се е чувствала като нея отпреди изпълнението – така де, без самочувствие никой не застава пред публика, та даже и да е на няколко ракии.
Защо се развълнувах толкова от този нелеп клип? Ами даде отговор на въпрос, който отдавна ме вълнува. Как се случват бездарните управления в България през последните двайсетина години. Ами така. Някой дере гърло фалшиво – обкръжението аплодира. И така до следващия музикален инвалид. И до публиката му, разбира се.