Човек не май не може да избяга от характера си, ама защо пък всъщност да не опита. Мисля, че се налага хората да правят такива опити, защото няма начин да ни станат по-светли дните, ако ние не си ги направим и ако постоянно ги натоварваме с навъсените си физиономии и постоянно вкиснато настроeние или драматични теми на разговор.
Значи, аз съм от хората, които сутрин стават изключително трудно – ако трябва да тръгна за работа в осем, е наложително да съм на крак поне в шест, за да мога да тръгна в адекватно състояние. В този смисъл сутрините не са тая част от деня, в която ми е най-хепи. Напротив. Не смятам обаче това за основателна причина и повод да се появя навъсен на работа. Правя го усмихнат и с бодър поздрав към колегите – все едно, че няма по-голямо удоволствие от това сутрин вибриращият от алармата телефон да подскача до главата ми.
Каква е картината насреща – колежка, която не е лоша жена, напротив. Но просто й е непосилно да си повдигне главата от бюрото, да се усмихне и да каже: добро утро. И една жена, която почиства офиса и която като че ли е първообраз на негативния таксиметров шофьор от Шоуто на Слави. Късмет е, ако избере да започне деня с темата за мъгливото време навън – все едно, че аз съм пристигнал с хеликоптер и не съм минал мъглата. 🙂 Казвам късмет, защото с наближаващата грипна вълна и зачестилите информации във връзка с това по медиите все по-натрапчиво започва да ми обяснява почти всяка сутрин как болниците са пълни с хора, болни от пневмония, и как даже няма места да ги приемат в отделенията и лежат по пейките в коридорите. Иска ми се да им кажа: Хоооора, бъдете малко по-позитивни, бе! Като го направите няколко пъти, и ще ви стане потребност! 🙂 🙂 🙂