За добро или зло хората днес (в това число и аз) прекарваме часове наред пред компютрите си било то за работа, или не.
Едва ли ви е чужд и упрекът към днешните деца, че вече не излизат да играят навън, а киснат вкъщи с вперени очи в мониторите. Разцъкват игри, не излизат от социалните мрежи и т.н.
С носталгия си спомняме за времето, когато ние като малки излизахме да ритаме топка и да си играем навън, викахме се един друг под прозорците, а не по телефоните. Прибирахме се само за да хапнем набързо. Говорехме си по стационарните телефони само от вкъщи и се уговаряхме за после, а не си звъняхме веднага по мобилните, ако еди-кой-си закъснява с 5 мин. за срещата ни.
Може би е носталгия, а може би искаме днешните деца да са, каквито бяхме ние едно време, но истината е, че това е някак си невъзможно. Те просто растат в друг свят с други правила.
Ние нямахме таблети и смартфони в ръцете си заедно с другите си играчки. Нямахме много от нещата, които имат децата днес. В подобен контекст нормално е те да порастват по по-различен начин. Не казвам, че той ми харесва, или че го одобрявам. Казвам, че е хубаво да го приемем и да не се опитваме да копираме нашето детство на ХХ век върху това на децата на XXI век. Ние сме не просто различни поколения. Това, че сме родени дори в различни хилядолетия може да се приеме като образна метафора за разрива между поколенията ни. За децата днес става едва ли не по-естествено да четат на екран вместо на хартия. Да сменят страници с предвижване на пръст вместо с отгръщане. Да комуникират повече онлайн, отколкото на живо. Това са днешните правила за живеене и ако си мислим, че те носят повече минуси, може би не е минало достатъчно време, за да прозрем плюсовете.