Като подхванах миналия път темата за възстановка на сцени от Априлското въстание в Клисура, се подсетих и за една друга информация, пак на революционна тема. За филма, който Максим Генчев, основно познат като актьор и лице от една много известна реклама за кренвириши, ще прави за Васил Левски. Този филм се подготвя отдавна и чисто по български и около него успяха да се завъртят някакви скандали. Първо Генчев се беше спрял на един актьор – млад и талантлив, с много специфично излъчване, като визия нищо общо с Левски поне от това, което сме виждали от запазените фотографии. Тръгнаха тогава обвинения, че е избрал актьор, който няма никаква физическа прилика и не знам дали заради това, или заради нещо друго, но наскоро стана ясно, че Генчев е освободил въпросния актьор и е ангажирал друг – Веселин Плачков. В пресата даже вече излезе негова фотосесия като Левски – много голяма прилика. Но. На мене лично ми липсва излъчването. Та не за това, да обяснявам за българските скандали в българските филмови продукции пиша днес. А се питам, когато се пресъздава една известна историческа личност, кое е по-важно – максимално приближаване до външността или излъчване, което да носи усещането ни за Левски. За мен лично, без да съм голям разбирач, много по-важно е второто. Защото всеки, който разбира от филмово изкуство, а и не само, знае, че гримьорите вече са такива вълшебници, че могат да докарат външност каквато си решат. Излъчването нямаш ли го обаче – никой не може да ти го докара. Дори и най-способният режисьор.