Всички помним митингите на СДС от началото на демокрацията или поне ако не сме били на възраст, от която да имаме съзнателни спомени или не сме родени, то поне сме гледали вълнуващи архивни кадри. Десетки десни организации се бяха обединили под абревиатурата СДС, стояха заедно по трибуните и хиляди ги аплодираха. След това започнаха публични обвинения, разцепвания, отлюспвания, за да се стигне до трагичното положение, в което е днес синята идея – истинското автентично дясно, друго след това не е имало, нека няма заблуди. Нито НДСВ след това, нито ГЕРБ са автентични десни партии. И тъкмо тия дни в мен се беше прокраднала идея, че сините предизборно вървят към обединение, последва поредния фарс с изтеглянето на формацията на Надежда Неински, бивша Михайлова, от участие в синята коалиция, която бяха заформили, и последващи. И стоя и се чудя тия хора, които са опитни политици, как успяха да пропилеят може би последния шанс за възраждане на синята идея – сега, когато в обществото пак кипят същите вълнения и процеси отпреди двайсетина години. Явно има нещо, което е много по-ценно от идеята, и това в българската политика са личностите. Но истината е, че в политиката големината на личностите се определя от висотата на идеите им, на готовността им да направят някакви лични жертви в името на голямата цел. А дясно трябва да има. Не за друго, а защото истинската алтернатива и конкуренция между идеите движи напред. Такава у нас липсва от години. Затова се върнахме в изходна точка, по площадите, само дето вече нямаме идеи.