Преди няколко дни по телевизията попаднах на уникални архивни кадри с големия български писател и народовед – Николай Хайтов. Не мога да си спомня по кой канал точно беше, защото в лятната засуха от стойностни предавания по телевизиите, постоянно щракам с дистанционното. А ми се искаше да го спомена, защото смятам, че припомнянията за качествените ни сънародници трябва да бъдат поощрявани. Няма обаче да обсъждам приносите на Хайтов към българската литература, кино и театър – това е наистина огромна и особено отговорна задача и ще я оставя на литературните историци. Иска ми се обаче да коментирам нещо от това му телевизионно интервю, правено преди много-много години, което истински ме впечатли, защото формулира с хирургическа точност моето мнение по въпроса. Предполагам, моментът на излъчването на този материал никак не е случаен – все пак кой по-добре от Хайтов познава и тъмните, и светлите кътчета на народопсихологията ни – тема особено актуална в дни на екзистенциални брожения по площадите.
Та в тая лента, заснета някъде в началото на 60-те години, интервюиращият задава на писателя въпроса, кои хора смята за най-нещастни. Може би повечето от вас ще си помислят, че той отговаря: самотните, болните, бедните, макар че социализмът никога не е признавал, че има такива, 🙂 и други в този порядък. Но не, без даже да се замисли, творецът отсече: завистливите. И допълни: Представяте ли си какво нещастие е всеки ден да умираш по малко с поредната материална придобивка на някого около теб, със следващия професионален или любовен успех на колега или приятел!?
Замислих се, но не си го представям. И не искам никога да разбера какво е. Защото липсата на завист не е гаранция за щастие, но пък наличието й на 100% ни включва в категорията на нещастните хора.