В миналото живеем

minalotoДа ви кажа, тия дни покрай разни исторически дати и годишнини стигнах до едно заключение. Веднага бързам да уточня, че прозрението не е кой знае какво, така че най-вероятно не съм първият, когото е осенило. Но по същество – Постоянно се връщаме в миналото, използваме го като повод за конфронтации и разделение на обществото, а може би и като оправдание за това, че не ни стиска да погледнем настоящето, а още по-малко да запретнем ръкави и да си осигурим едно по-прилично бъдеще – и за нас, и за децата си.

Девети септември мина – и млади, и стари знаят каква е тая дата. Цял ден и вестници, и сайтове, и радиа, и телевизии ни връщаха в детайли към събитието, даваха оценки, правеха равностметки – ще каже човек, че не са минали вече почти 60 години от тогава. И че някой нормален човек, който се бори за работа, за оцеляване и за това, да живее по-добре днес, се интересува колко точно партизани са слезли от Балкана, въобще имало ли ги, колко са били ятаците и какви точно облаги са получавали от новата народна власт. И едни спорове в социалните мрежи, обиди, квалификации. Защо!?

Няколко дни след това пък дойде годишнината от покушението срещу писателя дисидент Георги Марков. Пак се подхвана на нов глас и тая песен – все едно че има какво ново да се каже. И английското разузнаване вече си е казало думата, българските архиви също, книги се изписаха по темата, задълбочени разследвания и статии. И пак люти битки във фейсбук – дисидент ли е Марков, или приближен на Живков, убит ли е с чадъра, или не. И пак се питам: защо са ни тези теми, които очевидно ни разделят като общество. За какво ни е това тъпчене на едно място – всяка година.

Сещам се само за едно разумно обяснение – ако не го правим, тоест ако не гледаме назад, ще трябва да погледнем СЕГА-то и там ще видим едно: провала ни в новото демократично битие.

 

Google+ Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *