Оня ден един приятел ми се обади – изтощен от някаква тегава едногодишна история, която наскоро пак подновил. Общо взето, девойката ту си идва, ту си тръгва, ту много го обича, ту го ненавижда. За Нова година го зарязала да празнува сам, после размислила и казала, че все пак ще са заедно. Дал й шанс уж за последно, ама се оказа, че й е давал поне десетина такива възможности в последната година.
Обяснява ми как тя всъщност не била лоша, само дето не е свикнала да се съобразява с друг освен със себе си, как можела да се промени – да подчертая, че момичето е надхвърлило трийсет, и защо пък той, като толкова много я обича, да не е този, който ще я превъзпита, така да се каже. Същи Пигмалион – за тези, които са чели.
Обясних му, че промяната след 30, даже и когато я искаш, обикновено е доста трудно постижима, дори и ако някой ентусиаст като него нарочно се е заел със задачата. Но по-важното, което забелязах като страничен наблюдател, е, че в цялата тая история нито той, нито тя имат чувства, които могат да бъдат определени като любовни.
Той според мен е завладян от амбицията да я промени по свой модел, да я направи удобна – май обичащите хора не го правят.
Тя пък, пак по мое мнение, е в изчакване, търси нещо по-добро и затова се държи по този безобразен начин, който той ми описва.
Поговорихме доста, което според мен няма да окаже трайно влияние върху начина, по който вижда и ще продължи въпросната история.
Обаче си дадох сметка, че всъщност много често нараняванията и използването на човека срещу нас се случва напълно несъзнателно. Както е в случая. Което за съжаление не прави болката по-малка, нито ни възстановява изгубеното време и изхабените емоции.